Един философ в мъглата

изгуби си главата

и тръгна да я дири

по шосета и баири,

а главата му горката,

ей там, в далечината,

закряска и засвири,

запсува рамената,

дордето не прегракна

и от яд със зъби тракна.

Отчаяното тяло,

в злощастие оглупяло,

вървя известно време

без очи, уши и теме,

дордето вън не мръкна

и най-подире се натъкна

на някакъв предмет

за свой щастлив късмет.

С трепет го опипа,

почука, поощипа,

оказа се ръбат,

нямаше и врат,

но стъкмиха го ръцете

бързичко над раменете,

ужким само пробно,

а оказа се удобно.

Оттам пък недалече,

на калъч под дървесата,

ядосваше се вече

и мърмореше главата:

„Тоя пък, кат за капак

си нахлупи камънак,

но не стига и това,

а му стои и кат глава!

Безспорно му отива,

макар и некрасива,

а и на такъв юнак

по-потребен му е камънак.

Нали в това го бива,

все със мене да пробива

всякакви стени,

да повдига планини,

а кога му дам акъл

смее се като гений зъл

и вместо нежна ласка

по челото все ме пляска!"

Но омръзна й да чака

сама без торс във мрака,

и ето, че главата

потърси си правата.

На бегом се затъркаля,

косата си окаля,

в окото - песъчинка,

по бузата пък синка,

но ето най-подир,

след целия сеир,

пред торса си пристигна

и тържествено примигна.

А той върви напред,

лети направо - самолет,

и стана всичко ясно,

заврещя главата бясно,

но пред тая бодра крачка

призивът „Спирачка!"

остана си, уви, нечут...

Ляв прецизен шут

и главата полетя

над баири и поля

и в опит за спасение,

макар и със съмнение,

замърда си ушите,

но засмяха се орлите.

И както си летеше

и мило някого кълнеше,

в гьол един цамбурна

и в калъч се пак катурна.

„От панти века време

това голям проблем е,

все така се случва,

че главата си не улучва,

само леко да се килна

и падам нестабилна."

Завайка се главата,

сърдита на съдбата,

но няма що да стори,

устата си затвори

и тръгна пак горката

да си дири рамената.