Но самотата в теб пулсира
Позна дъха на дрезгавината
със сърце от горест наболяло,
а тя пък породи вината,
създала си в душата тяло.
Знаеш с какво светът омайва -
изправена пред свойта голота,
душата ти за нещо се разкайва,
а тука блика твойта самота.
Талази в душата ти прозирна
на воля честичко блуждаят,
а тя остава си ефирна,
макар че вихри я терзаят.
Но самотата в теб пулсира
в пространство тъпо, уплътнено -
отговор не може да намира,
че е чувство несподелено.
Негативност преживяването вае,
създавайки му русло на корито
и казваш си:”Но да, това вода е,
която те терзае скрито”.
Самотата не е рефлективна
и чувствата така белеят,
че лоното на песента приспивна
ги притиска, но пък те немеят.
Чрез взаимност любовта просветва,
отприщвайки реката бързотечна
и нишката интимна вметва,
че тя ще си остане вечна.
© Валери Рибаров All rights reserved.
