Нощ с моето куче
НОЩ С МОЕТО КУЧЕ
Всякога обичаме
да се гъделичкаме.
То - с уши, а аз с носа си.
Бях тръгнал да си сипвам, куче.
Ти не ме разколеба -
забави ме.
Бог няма.
Значи може да съм Бог
в твоите очи.
Беше по двора.
Аз дойдох
и не те видях.
Защо и ти не дойдеш
да не ме видиш.
Знам и защо не ме прегръщаш.
Защото си ми приятел.
Знам и откъде знаеш китайски -
от космите по пода.
Печката е там отзад.
Може би ме топли.
Кучето е тук отпред.
Може би си мисли,
че ме пази.
А аз си пуша.
Тез дърва
нямат никаква сърцевина.
Означава ли,
че тополите имат
най-голямото сърце?
Страх го е моето куче,
както и мен.
Спи.
Значи е живо.
Паякът се спуска.
Срещаме се.
Моето куче
е моят лунатик.
Знае,
че има луна
и има мен.
Седя.
Онзи ден,
преди 23 години,
ходих на Скакавишкия водопад.
Водата трябва да тече.
Хората бяха надошли
с някакви коли.
Красиво беше,
защото ние двама с теб
бяхме стигнали дотук
с пътнически влак.
Луната скри се в облак.
Но първи аз си го заплюх.
Тутут-ту-тууу...
Ето, някой пристигна.
Ще сготви нещо вкусно.
А може би го носи
под тези дълги нокти.
Мирисът ти
ме възбужда.
Затова поглеждам там
под себе си.
Ето -
отварям ти врата.
Ти отвори две.
Мисля да запаля цигара.
Но не мисля да паля телевизора.
Стига с тези две ръце,
куче, за целуване.
Че само тях си имам.
Навън е буря.
Щом аз чувам гръмотевицата,
дали и тя ме чува
как крещя от ужас.
Сенките се излежават мързеливо,
не очаквайки да стане чудо.
А чудото изхилва се дебилно
и се скрива в огледалото.
Но моето куче
е много послушно.
Лапите му стигат до ушите.
Запушва ги и
слуша.
Петлите кукуригат.
Не те познават тебе, куче.
А може би,
кукуригайки,
ще те опознаят?
И нещо ме повдига от земята,
политам с изгрева
и ТО
започва да ме лае.
© Куентин All rights reserved.
