Нощна глутница
Те лаеха бездомно несърдити.
Гласът им се забиваше в тревата.
Блестяха им от влагата очите.
Трепереше като листо Луната.
Зъбите им, като молитви остри,
се впиваха във погледи страхливи.
И вятърът се чувстваше без кости,
подгонят ли го глутниците диви.
А тишината, сръфана жестоко,
се мяташе зад спуснатите щори.
Ехото крещеше еднооко
из тесни междусградни коридори.
Улиците пиеха тревога.
Кошмарите отключваха вратите.
Ръмжаха те молитвено към Бога,
бездомни, гладни, ала не сърдити.
Една ръка отгоре се подаде
и хвърли им храна да ги насити.
Разкъсаните облаци от радост
усмивките разкриха на звездите.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
