Ням
Той винаги с цветята разговаря
и никога не носи пистолет.
Животът го пребива със шамари.
Усмивката е неговата чест.
Децата го разбират по очите,
а възрастните му показват зъб.
Мълчи, когато иска да попита.
Всеки звук безценен е и скъп.
Устните целуват жадно мрака,
сълза попива в рехава брада.
Дали да проговори ще дочака,
пред прага на последната врата?
Не носи джиесем последна марка
и няма телефон във своя дом.
И вечер със цветята разговаря,
приседнал на самотния балкон.
Как иска да извика, че е влюбен
в изпълнената със любов луна.
Гласът признава за неземно чудо,
защото може само тишина.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
