Облакът, птицата и той

Небето се простира в безкрая,
разположено е в него - синя палитра.
Осеяно е с облаци от рая,
а те поляти със слънчева искра.

Самотен облак там скита,
движи се с вятъра в такт.
Обвит с памук или с вата
препуска извън самотния град.

***

Из небесните поля, лазурни,
плават птици тленни.
Толкоз пъстроцветни,
гладки,
неземни,
и все тъй мъдро устремени,
а надали някога преди
                от някого съзрени?

Малко тяло с издадени крилца
пò встрани от ятото полетя.
Малко тяло, накичено е с перца.
Дребно тяло, ала гигантска душа 
                                    има тя.

***

Измежду много ловци -
всички по-бледи от мъртъвци -
един се придвижи като кукла
                                на конци.
Сардонично ухилен бе и 
                   зееха му навън венци.

Стреля нагоре (урбулешки) с оръжие.
С оръжие, зазидано да бъде матово.
Човекът и "огнестрелното" са творци 
                                      на премеждия.
Творци на всичко в поривисто
                                     производство.

Дулото дими.
Димът лениво се разпръсва.
Със свистене сивите сачми
пронизват прелестната птица.
Разпиляват се перата ù
и облакът с кръв се опръсква.

Префучава към земята птичи труп,
пръстта мъченически откликва с "Туп".
Обагрена с червенина накуп,
безцелно и безгрижно пада: "Туп!"

***

Като петно в перде е
капката кръв връз облакът.
Нищо не ще може да завее
мъката от тоз белязан кът.

Дамгосаният облак плаче
с кърваворубинена сълза.
Какво ли чувства? Омраза!
                                Обаче
не ще възвърне нищо мъстта.