Ще бъде ли денят отново ясен,
в зенита на кобалтово небе,
когато най-накрая ще забравя,
парфюмът ти полепнал върху мен.
Дали те губя в свойта незабрава?
Там вече нищо друго не цъфти.
А вятърът прашинките навява -
очите ми със кал ли ще суши?
От сънищата плахо все те пъдя.
Защо ли все подаваш ми ръка?
Достигайки те вечно изтъняваш,
потъвайки във спомен за мъгла.
Отново стъпвам в стари стъпки.
Побегнах сякаш преди сто лета.
Защо ли все не мога да забравя,
очите ти, премрежени в нощта?
© Лъчан All rights reserved.