ОДИСЕЯ ІІ

 (откъс)

...

Уви, читателю, напразно се тревожиш –

да следвам стъпките на слепия* не смея

и знам добре, че днес едва ли някой може

да дочете до края втора “Одисея”*.

Но пътят ми през времето съвпада зримо

със лъкатушната следа на Улис* в мрака –

знам, всеки своя лична одисея има,

свой тежък жребий, своя слънчева Итака...

Веднъж в живота под платното сяда всеки

и даже без да вдига котвата – поема

по синьото море, по стръмните пътеки,

след ветровете на отлитащото време.

Така веднъж, загърбил Зама и Итака,

и аз с дванайсет кораба поех в морето,

оставил в къщи Пенелопа – да ме чака,

и своя Ментор – да се грижи за детето.

Не чух пророчество, че двадесет години

и аз ще скитам по пристанища незнайни,

но знаех – всеки път е само да заминеш,

посоката назад е неразкрита тайна.

И друго има – сутрин, вдигайки платната,

през рамо кой за път обратен се оглежда –

помолих боговете за попътен вятър,

останалото беше дързост и надежда.

И тръгнах.

Някъде в далечината Троя

ме чакаше настръхнала и разгневена.

Воювах.

Тяхната война не беше моя –

какви ми бяха всъщност Парис и Елена?

Но бяхме хванати на времето в капана

– на мен разчитаха, не можех да излъжа,

аз просто трябваше до края да остана –

аз бях и воин, и вярност, и оръжие.

И аз останах.

Сам ковах накрая Коня*,

и сам среднощ отворих портите могъщи.

Когато всичко свърши – аз бях оня,

поставил пръв платна на път за в къщи.

Но имат хиляди посоки ветровете –

а пътят за назад за всички ни е тайна;

не аз решавам – хвърлят зара боговете:

очакваха ме приказни страни незнайни.

Очакваха ме лотофаги, Полифеми,

видях кикони, лестригони и Цирцеи,

Аид пресякох, победил самото време,

видях сирените, Еола и Еея;

скалите Сцила и Харибда спрях навеки,

при нимфата в Огигия седях с години

и пак на път поех по стръмните пътеки,

и пак ме мамеха напред вълните сини.

...

О, нека тези имена не ви подвеждат –

ако забравим всички митове и тайни,

кой няма своите изгубени надежди,

войни нелепи и сражения случайни;

кой няма своите циклопи в пещерата,

кой няма своите жестоки великани,

и кой, на лотоса опитал семената,

не се е колебал дали да не остане;

кой не е чувал в мрака песни на сирени

и в плен на страст и чар не е попадал,

не е живял, разкъсван от съмнения,

не се е лутал, падал, плакал, страдал?..

...

Е, още двадесет години са зад мене

и аз съм тука, в своята добра Итака;

и Телемах, и Пенелопа са спасени,

сега е нощ, почива всичко в мрака.

В градините ми, като пъстри пеперуди,

цъфтят под вятъра метафори и рими –

било е нужно време да се случи чудото

– невидимият стих да стане цвете зримо.

Знам, аз съм странник.

Още сто пъти навярно

в платната си ще търся ветрове попътни –

далечното привлича силно и коварно,

с вълните мами, с гръмотевиците тътне,

но дръзкият Сизиф е Одисеев корен,

а капка древна кръв тече и в мойте вени –

с гласа на тази кръв не искам да се боря,

та тя, навярно, е най-силното у мене.

Отвън пред портата ми почва стръмнината,

пред прага камъкът като наследство свети.

Завърнах се!

И до върха на планината

ще го търкалям – пак, и пак, и пак! – додето

внезапна зима с тежки снегове дочакам

и от цветята ми остане пепел само...

Дано тогава древен кораб спре в Итака

и някой друг под камъка подложи рамо!

______________________

* слепият – Омир;

* да дочете до края...  – в Омировата “Одисея” има 12 100 стиха;

* Улис – латинската транскрипция на името на Одисей;

* Конят – идеята за троянския кон била предложена и осъществена

   от Одисей.