Онова вечното
Стои самотният прозорец.
Срещу вечерното небе.
Но няма кой да го отвори,
времето да прочете.
И така минават дните, и нощите след тях.
И никои отникъде не идва, не се чува дори потайният глас.
Гласът, който някога щастливо го отвори, и му четеше нежно, с любов.
За тайното време и нощните двори, издържали толкова напливи дъждовни,
че дори старата градина отпред вече не помни.
Но прозореца си беше там, някак странно самотен:
дали утринното синьо небе му навяваше тъга, за онази нежна ръка...
или пък сладките тъмни нощи, на които седяха дълго,
му връщаха тръпката още.
Така и не разбра.
Остана си самотен. До онзи ден, когато детска ръка строши с камък неговите стъкла.
И тогава той стана щастлив. Отново усещаше времето, онова... вечното.
© Иван Иванов All rights reserved.
