Падение
Толкова далеч... дотам ли стигнах...
Ръба на бездната и падам - зная.
Грехът преследващ в култ издигнах.
Прошка ще потърся, чак отвъд безкрая.
А дали ще я получа - няма от кого.
Всекиго измолих с мъка да го стори.
Не приеха думи, бяха прави и защо.
Знаеха, че всичко ще започва и ще се повтори.
От грях един аз можех друг да правя.
От пороците изкуство но крахта.
Надеждата за възкресение напълно ще забравя.
Изтлеяла за миг, навек изгаснала в прахта.
Толкова затъвах, а градих отгоре пак.
За невинен с какво сърце да се призная.
Съвестта прогоних я, падението ми превърна се в знак.
Какво е да си честен, едва ли някога ще го узная.
© Валентин Илиев All rights reserved.
