Пак на село
Пак на село
С жената и децата сме на село…
Дойдохме да починем някой ден.
Една кола с деца, и с мен начело,
към корена си аз бях устремен…
Набутахме се всички в мойта „Лада“…
Натъпкахме багажника с багаж.
Подгонихме стотачката с наслада
и всички ний ù давахме кураж.
А утрото ни гледаше в очите,
ний срещу него тръгнахме напред.
Във Тракия ни милваха лъчите...
И стигнахме във село до обед.
Пред къщата аз загасих мотора…
Но той бучеше още дълго в нас.
Посрещнаха ни любопитни хора
и внуците изпадаха в екстаз.
Отивахме във мойто родно село.
Завръщах се при корена си аз.
На бандата на внуците начело,
макар и вече полу-беловлас.
Различни бяха нашите мотиви:
аз трепетно пристъпвах в моя край;
децата за игрите тук отиват;
жена ми казваше на София: „Гуд бай!“
Аз просто се завръщах в младостта си
с нескрита радост, с мъничко тъга.
И бавно се завъртах по оста си,
сравнявайки тогава и сега!
До днес аз много скъпи дни изгубих,
с великите мечти се разделих…
Лице в лице със истините груби,
аз част от същността си вътре скрих.
Аз тука срещнах много груби хора.
Това системата им го втълпи!
Вземаха ни и нивите, и двора...
Така че ни изгониха дори…
Разтурена бе родната ми къща…
Насила ни отнета беше тя!
И днес, когато тука се завръщам,
със тия хора аз се инатя!
Макар че съм дошъл аз на почивка.
Тъй както съм казал на челядта,
във мен се връща старата горчилка,
която ме натири по света…
© Христо Славов All rights reserved.
