Тогава си рязах ръцете
с бръснача на дядо:
не бях пораснала още
и дядо беше жив.

Дядо живя четиристотин години:
и на четриристотин години
беше много красив и силен:
и аз го обожавах!

И днес: седем-осем-девет години
по-късно: пак съм дете,
отново всичко усложнявам,
отново си режа ръцете,

а дните все по-лесни стават,
все по топли, все по-кратки –
и все по-бързо минават.

И аз разбирам колко е естествено –
да искам да задържа моментите,
а все да не успявам.

Но стига измислици,
въображения –
дали е просто или сложно –
винаги е хубаво, ако усещаш!

И понякога има значение
защо лудо живея,
а търся близост и честност,
и нежност, и вяра.

И понякога има значение
защо се колебая
между спокойствието и притеснението –
между примирението и страстта:

и искам да взема от всичко,
което си избера –
според настроението –
и има значение!

И искам... и искам
да съм като дядо,
не съм като него,
изглежда –
не съм като майка ми,
не съм като баща ми.

И болката ми днес изглежда
различна от техните болки –
и искам и не искам
в себе си да я задържам!

Остави ме, Боже,
да поживея повече
или ме вземи, Господи –
все ми е едно:

дали четиристотин спокойни години
ще живея – или четиридесет луди дена,
все ми е едно, не зависи от мен.

В центъра на града –
виждам градина с хубави цветя –
и беседка, малък водопад –
и камъни бели под Моста
на Влюбените,
виждам в града шумен.

Вземи ме, Боже –
далече ме отнеси,
далече от приказките на всички
мои познати – и от бурния свят...

далече от него и до него все по-близо –
и все по-близо до белите ангели-братя
и все по-близо до белите ангели-сестри
тук на земата...

отнеси ме, но не на високо –
за да мога да взема от всичко,
което си избера –
според настроението си!