Пламъче в сърцето ми мъждука,
търси си пролука буен огън
да разпали в моето сърце…
Ненадейно май ти появи се,
за да ме плениш,  така…
Пламъче, в душата,
дето буен огън вече разгоря…
И не искам, и не зная, не, не чувам,
че не трябва всичко тъй да продължи…
Може и наивно да звучи,
но зарекох се, пред себе си,
 пред тебе клетва дадох,
врекох се в думите, нали?
И не ме вълнува даже редно ли е,
или не, ако греша,
 животът нека ме накаже,
да ме лиши завинаги от любовта,
която аз намерих, след толкова години самота,
която чувствах с душата си…
Макар и да не бях сама…
Не се отричам от миналото си,
което толкоз често ме подлагаше на изпитания.
И ме съсипваше.
И не от суета, сърцето ми говори – да.
Защото се завърнах в своя собствен свят,
живях ей тъй, да мине времето.
И губех го – бързо и безвъзвратно
и зная, че не мога да се върна обратно!
Но ако можех, само, де да можех,
животът си като насън да претворя…