ПОСЛЕДЕН СТИХ
Понякога нещата се обръщат...
Знаеш го, нали?...
Сам си в този свят...
остави сълзите за края...
Схвана ли играта на Съдбата?
Рая вече е затворен...
Няма повече пътища пред теб.
Всичко свърши... моста рухна!!!
Искащ помощ ли?...
Обърни се... виждаш ли дъжда?...
Остави го да вали... мръсен е деня.
Хайде, закрещи... ти си като мен.
Правех всичко сам...
А долу хората говераха за Бог...
Сълзите понякога разбирах...
над притъмняващия ден.
Пустинята е място за копнеж.
Дъждът е вечния над нас мираж...
От значение лишен е края...
В прахта отразява се безкрая...
Не можеш вече да крещиш...
късат се струните гласни,
остава ти единствено прахта...
частици, на Съдбата неподвластни.
Колко усмивки още ще понясаш?...
Вратите вече се затварят...
а в очите световете се разпадат...
Това ли наричаш ТИШИНА?!!
Да пораснеш е време...
Изправи се... ЗАПОДВЯМ ТИ!!!
Накъде те води мисълта...
защо сред звездите се разпада?...
Зар... е Съдбата... захвърлен.
Махало безмълвно... живота,
а избора пред нас... лъжа...
... изначална основа на света.
Думите... порой от сивота...
в земята попиват мълчаливи.
Храм от прохлада... дъжда е
кръстопът на мисли забранени.
Водопади от вечна тъга...
дъх от изкривени цветове
Усмихни се... Ето така...
Май вече си в мойте светове.
Пощада от Съдбата не търси...
Удавник отдавна е Бог...
сред вечни съмнения...
понесен от неизвестни течения.
А сега накъде?...
Май това въпроса е насетне...
Тишина е...
а живота продължава...
Какво небето ни дари...
щом душата празна е сега?...
Времето запитай...
но не ще ти отговори то.
Въпрос без отговор живота е...
а въпроса е...
Изречи го без думи ти...
И вратата зад себе си... затвори.
... ЗАВИНАГИ!!!
Знаеш го, нали?...
Сам си в този свят...
остави сълзите за края...
Схвана ли играта на Съдбата?
Рая вече е затворен...
Няма повече пътища пред теб.
Всичко свърши... моста рухна!!!
Искащ помощ ли?...
Обърни се... виждаш ли дъжда?...
Остави го да вали... мръсен е деня.
Хайде, закрещи... ти си като мен.
Правех всичко сам...
А долу хората говераха за Бог...
Сълзите понякога разбирах...
над притъмняващия ден.
Пустинята е място за копнеж.
Дъждът е вечния над нас мираж...
От значение лишен е края...
В прахта отразява се безкрая...
Не можеш вече да крещиш...
късат се струните гласни,
остава ти единствено прахта...
частици, на Съдбата неподвластни.
Колко усмивки още ще понясаш?...
Вратите вече се затварят...
а в очите световете се разпадат...
Това ли наричаш ТИШИНА?!!
Да пораснеш е време...
Изправи се... ЗАПОДВЯМ ТИ!!!
Накъде те води мисълта...
защо сред звездите се разпада?...
Зар... е Съдбата... захвърлен.
Махало безмълвно... живота,
а избора пред нас... лъжа...
... изначална основа на света.
Думите... порой от сивота...
в земята попиват мълчаливи.
Храм от прохлада... дъжда е
кръстопът на мисли забранени.
Водопади от вечна тъга...
дъх от изкривени цветове
Усмихни се... Ето така...
Май вече си в мойте светове.
Пощада от Съдбата не търси...
Удавник отдавна е Бог...
сред вечни съмнения...
понесен от неизвестни течения.
А сега накъде?...
Май това въпроса е насетне...
Тишина е...
а живота продължава...
Какво небето ни дари...
щом душата празна е сега?...
Времето запитай...
но не ще ти отговори то.
Въпрос без отговор живота е...
а въпроса е...
Изречи го без думи ти...
И вратата зад себе си... затвори.
... ЗАВИНАГИ!!!
© Пламен Йовчев All rights reserved.
