Посветено на Васил Левски
141 години от обесването на Апостола!
Идваш ти сред моите безсъници.
Светъл ангел и среднощен гост.
Да напомняш някак си за тръните,
впити във главата на Христос.
Аз не бих те питал колко просто е
на олтар сърце да принесеш.
И да светиш в тъмното, Апостоле,
както свети восъчната свещ.
Как се носи болката на клетите?
Как в сърце се сбира цял народ?
Как се помнят думите, заветните,
ако дух е впримчен от хомот?
Ако там, в килията ни, тясната
думите не стигат за зора...
И мълчи в кандилото, угаснала
даже и последната искра.
Расото захвърлил съм, Игнатие!
С вярата си сея семена.
Туй ми е свещеното занятие
в тази най-обрулена страна.
Доста беше робското протакане.
Стига за душите ни въжа.
Сплитат днес бесилките ни, Дяконе,
червеи, безродни от лъжа.
Остани ми блясък за кандилото.
Някой в своя мрак да те съзре.
Че дори увиснал на бесилото -
живият не може да умре...
(Възходът на падението)
© Ясен Ведрин All rights reserved.
