Предпролетно
„Твърде рано е още!” – шепти Февруари
и намръщено гледа снега.
Пролетта е далеч, но ей-там минзухарите
се усмихват напук на студа.
А пък аз до прозореца тихо седя
и загърната в шал от мечти
капчиците топящи броя ли броя...
(Стигнах май до хиляда и три.)
Чакам някакво бяло предпролетно чудо
самотата във мен - да разпръсне.
Онова странно чувство, красиво и лудо
във сърцето ми пак да възкръсне.
Като лед се топят всички мои страхове
замечтано очи щом затворя...
Чакам може би теб, точно тебе, момче!
Ти – единствен сред всичките хора
да пристъпиш с две чаши любов във ръце
и без дума дори да отрониш,
да поканиш на танц мойто плахо сърце
и тъгата от мен - да прогониш...
„Твърде рано е...” – пак Февруари роптае
срещу мислите ми непринудени.
Ах, че скучен е той! Просто още не знае,
че кокичетата са събудени!
И, че всяко дърво чака своето птиче
от далечния път да се върне...
Още малко остана! И всяко момиче
своя чакан любим... ще прегърне.
© Павлина Соколова All rights reserved.
