Приказка за любов
Напиха се моретата от бурен зов.
Издихнаха вълни от нежна пяна.
Целунаха небето в своята любов
и със вселената в едно се сляха.
Събудиха се ярките зори,
окъпани в сребристите си гриви,
и засияха златните зари,
на слънцето в усмивката събрани.
Житата се издигнаха във клас,
в животоносен къшей за отплата.
За дар, че има на земята шанс
доброто да живей над суетата.
И радостта, че има стръкче цвят
по клоните, надъхани със песен.
Повярваш ли, че те обичам аз,
ще бъде пролет в мойта есен.
Денят по водни пръски ще струи.
Гласа си ще извива красотата.
Една планета, нежна на мечти
за теб и мен, ще бъде опозната.
И залезът, във багри украсен,
ще ни събира в шепи от позлата,
а здрачът тих, от влюбеност смирен,
ще ни облича в тайната си дреха.
По трепета на тайната луна
звездите ще въздъхват от възхита,
а там съм скрита в сянка на жена,
която приказки в съня си разказва.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
