Принц

Живееше в планина от кристали -

светли, ледени и безбожни искри.

Тлееше в пещера от мътни идеали -

вечни, сочни и по-влажни от мъгли.

Сипеше загадки, тайни мисли и суеверия,

смяташе безкрайните забулени мистерии.

И грееше със бурните си, смутни съмнения,

пееше за истината свята, балада от целувка на дъги.

Крадеше милионите нежни емоции -

любовни, отровни, дъждовни, греховни.

И с тях пробиваше и мрака, и светлината,

с тях печелеше си сили, тайни и вековни.

Пазеше здраво и стискаше красотата своя -

изящна, неземна, горда и често блестяща.

С естетиката си подреждаше дори и пороя,

вълшебстваше с магия, по-силна от Страстта.

Станеше ли дума за тръпка, беше най-отпред,

и чашата му никога не тънеше, блестяща, празна.

Кътаеше спокойствие в копнежите, порочни,

а „мръсницата” беше му единствена, беше тя заразна.

Сияеше от вкуса на тъмно, възбуждащо какао,

и копнееше за глътка черно, лавинно, горчиво кафе.

Но и те не спираха похода на жаждата в бяло,

блуждаеща за мириси и мелодии на царско кадифе.

Усещаше, че води  партия шах със жива суета -

и загубил беше кон, пешки и бял офицер.

Готвеше рокадо, сочещо към миналата тишина -

предишен живот, живян, гниещ в дим от цигара.

И стъпчеше из други планини – от елмази и рубини,

с надеждата да срещне прошка за безсмъртието свое.

Впрягаше с тягост колесница към кошмарни дълбини,

в търсене на някогашен пламък, спасение, безкаменни цветя.

Принц беше на вечната епоха - приказка от разкош.

Принц на искрящ кристален замък из лунна пустош.

Не преставаше да краси, гори, живи и рядко скърби…

За съвършенство, за участ, по-мека от ледени, безбожни искри!