Прокълнах се да бъда все същата.
Изкачих се над писъка. С вярата.
И погълнах лъчите на мрака.
Често в залез осъмвам, озъбена,
изпотена от всичкото чакане.
Пих от тъмна река. На завръщане
към земята, от студ вкоченената.
Тя ми взе и душата. До пръсване
в мен се вкопчи. Крещях със Вселената.
После нежно целунах простора й.
Ненавиждам надежди прогонени.
Аз надничам и стоплям се в пазвите
на сълзите си тихо отронени.
*
Утре пак ще се вдигна над писъка.
И ще моля Луната и Слънцето
да ми върнат душата. От искане
прокълнах се да бъда все същата...
© Йоанна Маринова All rights reserved.
