Прощално
ПРОЩАЛНО
И когато се кротна зад райските порти, намерил почивка,
имай, Господи, милост, наглеждай жена ми из двора.
Прикрепи ù на устните пролетно стръкче усмивка,
за да кичи по пътя прозорци, дървета и хора.
И на кучето хвърляй коматчето хлебец, задето
ще я ближе по дланите, тя от бълхи ще го пощи.
А когато и то се спомине, съседът дано да се сети
да се грижи за всички цветя и смутени овошки.
А жените, които съм имал, а те и под лупа
се броят на едната ръка, не оставяй самотни.
Нека песни да пеят, наместо имоти да трупат,
на живота да водят и утре, без мене, хорото.
Нека в първия мъж, който хлътне случайно във
двора,
я очукан и кротък, я истински дявол и мачо,
да познае жена ми приятел. О, нека по-скоро
да забрави за мен... и от радост дори да заплаче...
Аз ще слизам среднощ, както идва среднощ суховеят
или в кални дерета планинското бистро поточе:
да завия и него - ратая любовен, и нея,
да помилвам главата на своето свидно отроче.
То ще драсва ли стихове, Господи? А ако не може,
нека барем край мама да сее усмивки и мигли,
да отгледа дръвче, да се влюби безпаметно, тоже,
да проклина, разлюбен, и всичките таткови книги.
А когато порасне, да стане - летец изпитател,
щото в татко му птиците виха гнезда, кръшни песни.
А и, Господи, (щях да забравя), дари го и с искрен приятел,
и с жена, за която войните започват от днеска...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
