Приятелко мила, свидна, добра,

защо от нас отлетя таз светлина?

Нима недостойни за нея бяхме

или на живота грозно се смяхме?

Защо си отиде от нас любовта,

и ни остави всяка сама?

Аз тука се чудя и мая сега

къде ли отнесе те таз светлина?

Дали във простора ти волно летиш

или като птица самотна в безкрая стоиш?

Аз зная, че гласът ми ти чуваш едва,

но молба гореща имам една:

появи се от нейде като миг светлина

и при мене ела, ти, приятелко добра.

Минават лета, милиарди години,

като птица ранена аз крещя във нощта,

защо ти мълчиш тъй в полумрака

и дума дори не отронваш една?

А споменът връхлита ме зловещо

и някак с подигравка той ме гледа,

напомнил ми за онзи миг, когато с тебе

от живота грабехме със пълни шепи.

Сега едва ли ще се видим пак

в нашата многовековна, изгубена гора,

но знай, че милата ни светлина,

ще ни покаже пътя към дома!

И тогава пак ще бъдем с тебе двете,

по-волни отколкото преди

защото дните ни ще са свободни

и обляни с тази наша, прекрасна светлина.