Разходка по безлунната пътека
Прогонвам мислите си... (сякаш мога)
Опитвам да ги подредя,
но хаоса ти яздиш във посока
към зейналата пропаст на страстта...
От тръпките, полазващи душата,
не мога аз да се спася,
а и не искам – твоят парещ допир
ме кара да се чувствам, че летя.
Ръцете ни са буйни урагани,
разкъсващи воала на плътта.
И те попадат точно там, където
извивките извайват красота.
А огненият вятър от гърлата
дамгосва кожата, обляна от роса.
На ситни капки бавно тя се стича
по две треперещи, но не от студ, тела.
Земята влажна слива се с мъглата,
посоките ги няма на света.
Очите виждат, сякаш през душата,
как устните се сливат със дъха.
Вълните стават все по-силни,
подмятат лодките, като листа.
Потънали, не ни интересува,
край езерото на безбрежността.
Конвулсии изтръгват коренища,
впити в недрата на бумтящите сърца.
Тъй жадно пили без насита
живителния сок на вечността.
Тогаз нощта бе нашта стая.
На купола не грееха звезди.
Не се срамувам да призная.
Единственото нещо пак бе ТИ.
На: Нея
Град: Спомен
Дата: когато. ми. липсваш
© Георги Димов All rights reserved.
