Разтвори земята черните си криле
Разтвори земята черните си криле
Разтвори коленете си
И роди дете...
...
Когато бях малък
Вярвах
И всичко, до което се докосвах
Ставаше истинско
И не се ядосвах
Защото така го обичах
Когато пораснах достатъчно
Че атаките на момичетата
Ме принудиха да се скрия в своята хомосексуалност
И да чета книги
И да не излизам
Пак го обичах
Това подсъзнателно усешане за нещата
А те ставаха истински
Само като ги погледнех
И сами идваха
При мен
Когато възмъжах
Земята размаха крилете си
И ме изхвърли от дома
Момичетата се предадоха
Спрях да чета
И сега като гледам назад
Всичките пътеки които отъпках
Всичките минути които профуках
И бутилките – изпити и счупени
Какво ми остава
Още няколко ката дрехи
Още няколко самотни наздравици
Още няколко минути красота
Сега когато
Нещата стават истински
Когато
Само си помисля
За тях
Какво ми остава
Сега когато
Нямам време да деградирам дори
От работа
Какво ми остава
„Надеждата, Декс” –
Ми каза един Хенри
Веднъж, когато и той беше пиян
Ослепял от неговото си усещане за нещата
...
Разтвори земята широко краката си
И изхвърли поредния недоносен
Плод на страданието
И на мълчанието, докато я насилваха
И я мачкаха
И я ритаха
И я блъскаха в стената
Докато огледалата и се счупиха
И отразиха другата реалност
На подредените неправилно части
Разтвори краката си земята
И роди болното
Умиращо всеки ден
Опитващо да се оправи в кревата си
Дете създаващо около себе си нещата
Неспособно да си направи приятели
Разтвори краката си и извика
Но беше сама, защото бащите се бяха събрали да се напият
26.11.2006
© Десислав Илиев All rights reserved.
