Сезонът на падналите ангели
Кривогледият циганин
и акордеонът се качват
в трамвая
раздрънкан
железен
и пълен
със хора железни,
коите не чакат.
Хората дрънкат –
говорят на смени,
на дребно,
небрежно –
хора
железни и смели.
Трамваят е жълт,
като спомен за детство,
за слънце,
огради,
усмивки –
наследство
от зреещи круши,
Червен акордеонът
изплака
засвири
в трамвая,
а той му приглася.
Ватманът псува
и пуши.
Пушат
комини.
Сезонът на ангели,
паднали в рая,
разплакани
в жълто
дишащите трамваи.
Кривогледият циганин
на акордеона си свири
„Елено моме”.
Стене
акордеонът...
Циганин свири...
Нежелание
дреме
в човешките
пожълтели очи.
За миг се здрачава.
Акордеонът звучи...
Циганин свири...
Трамвая припява...
Песента му звучи
в изхабената
жълта
усмивка,
в кривогледите му очи.
Падат монети,
като жълти листа
жълти лица
листа...
... и по малко сребро
за чужда вина.
Мълчаливи моменти
на делнични сривове,
като ръждиви
заяждащи
винтове
прикрепват очите –
пожълтели
човешки
кривогледи
очи,
към календарни квадрати.
Календарно прелистване...
Нямото,
бездиханно,
издъханото
признание
за копнеж,
за жажда,
желание...
Пожълтяло и сляпо,
пияно
и глухо
съзнание.
Но има обрати
и купчини листове,
от вятър обрулени
по градски алеи.
Слънце забулено
в трамваите грее.
Циганин свири...
Акордеонът му пее...
и акордеонът се качват
в трамвая
раздрънкан
железен
и пълен
със хора железни,
коите не чакат.
Хората дрънкат –
говорят на смени,
на дребно,
небрежно –
хора
железни и смели.
Трамваят е жълт,
като спомен за детство,
за слънце,
огради,
усмивки –
наследство
от зреещи круши,
Червен акордеонът
изплака
засвири
в трамвая,
а той му приглася.
Ватманът псува
и пуши.
Пушат
комини.
Сезонът на ангели,
паднали в рая,
разплакани
в жълто
дишащите трамваи.
Кривогледият циганин
на акордеона си свири
„Елено моме”.
Стене
акордеонът...
Циганин свири...
Нежелание
дреме
в човешките
пожълтели очи.
За миг се здрачава.
Акордеонът звучи...
Циганин свири...
Трамвая припява...
Песента му звучи
в изхабената
жълта
усмивка,
в кривогледите му очи.
Падат монети,
като жълти листа
жълти лица
листа...
... и по малко сребро
за чужда вина.
Мълчаливи моменти
на делнични сривове,
като ръждиви
заяждащи
винтове
прикрепват очите –
пожълтели
човешки
кривогледи
очи,
към календарни квадрати.
Календарно прелистване...
Нямото,
бездиханно,
издъханото
признание
за копнеж,
за жажда,
желание...
Пожълтяло и сляпо,
пияно
и глухо
съзнание.
Но има обрати
и купчини листове,
от вятър обрулени
по градски алеи.
Слънце забулено
в трамваите грее.
Циганин свири...
Акордеонът му пее...
© Димитър Ганчев All rights reserved.
