Широко затворени очи

Бавно осъзнаваше се моята душа.
Проглеждаха очите и съзнанието ми обременено.
Това, което писал си ми, е било лъжа,
на друга всичкото било е посветено.

За нея тайно страдал си, нали?
А в мойта сянка искаш да прикриеш,
мъката и факта колко силно те боли,
сълзите в мойте устни искаш да изтриеш.

Видял си колко ярка съм, и как горя,
надеждата видял си, в мене скрита,
заместителя на другата за теб сега,
с която да попиеш отровата й непопита.

И знаеш колко силна съм. И как изгарям,
като мушици дребни, хиляди души кръжат около мен,
със ярката си светлина привличам ги,
в нощта изгарям ги, избавям ги от плен.

На никого от тях не съм. Не! Аз си ги избирам.
Дори болезнено да зная неизбежността,
че колкото да пазя ги, те все умират,
във жарката ми същност ще ги изгоря.

Аз имам си и кой да ме обича,
и кой да ме докосва в нощите със плам,
кого да любя, в кого да се вричам,
със нежни думи, обич да му дам.

Върви си, уморен и непотребен,
щом другата не те желае, няма да съм аз,
която да дарява ти копнежа,
желанието, жаждата, лъжа е между нас.

Прости ми, че по тебе се увлякох,
омагьосана от тайните ти думи във нощта.
Очите ми сега широко са затворени...
Върви, защото аз не мога тебе да спася.