Странна тръпка, ти си непознат, а аз се увлякох по теб.
Странно желание, ти си непознат, а аз те желая!
Странно как се привлякохме с теб!
Не, не е странно, а - нереално!
Аз си те представих, каквото искам да си,
а всъщност си същото, което виждам всеки ден!
Ти просто беше удобен момент да помечтая, за различен мъж.
Но вината е моя!
Изискавам твърде много от  хора, които не могат да дадат нищо от себе си.
Искаше ми се да си здрава ябълка сред кошница от изгнили ябълки.
Но дори кошницата да е пълна със здрави ябълки, е достатъчна една изгнила,
всички изгниват - като разпространение на заразен вирус.
Даже и в сънищата си се срещнах с тебе.
И жадувах за тези срещи, както организма ми за храна.
Дори се любихме в сънищата ми, а най-жалкото е, че в реалността не сме се  виждали!
Кажи ми - как повярвах?
Кажи ми - как почувствах?
Кажи ми - как се заблудих?
А още по-жалко е, че вярваме на лъжите,
а истините ги подминаваме!
Дали ще ни е по-хубаво, ако не вярваме в никой и нищо?
Дали ще ни е по-хубаво, ако сме сами?
Дали някога ще бъдат оправдани всички проляти сълзи, всяка болка почувствана?
Защо жените обичаме да бъдем наранявани?
Защо бягаме от питомното, а гоним дивото?
Защо прибягваме до долни и гнусни неща,

за да спечелим уважението или дори любовта на някого?
Или за да повдигнем самочувствието си?
Хубаво ни е като обичаме, а в същото време убиваме този, който ни обича.
Всички вярваме в измислените приказки.
Но никой не вижда как ние ги създаваме тези измислици - 

илюзии, за да прикрием реалността!
Аз те създадох, за да избягам от реалността!
Само си говорихме, от нищо те превърнах в нещо голямо.
Пък виж какво стана, даже можем да се нараним взаимно.
Дали някой ден ще се научим да различаваме истината от лъжата?
Дали някой ден ще спрем да лъжем хората около себе си?
Дали въобще можем да бъдем искренни със себе си?