Сънувах странен сън нощес,

                          разхождах се по брега на океана,

                          а в пясъка до моите следи

                          вървяха други - бяхме двама.

                          До тука нищо интересно,

                          човек до мене - свят широк,

                          но в облаците виждах сцени

                          от досегашния живот.

                          И беше чудно, даже страшно,

                          кой беше този господин висок?

                          В миг онемях, стана ми ясно,

                          вървях до себе си със Бог.

                          Той само се усмихна и посочи

                          към облаците. Виждах аз

                          как майка ми ме гушка кат' отроче,

                          а Неговите стъпки пак до нас.

                          Видях, когато заобичах

                          и първата за мен жена,

                          е, тя тогава бе момиче -

                          за мене даже не разбра.

                          Безбройни сцени от живота

                          се сменяха пред моите очи,

                          но винаги ги забелязвах

                          до моите - тез Негови следи.

                          Но облаците притъмняха,

                          небето почна да трещи

                          и гларусите онемяха,

                          нагоре вдигнах аз очи.

                          Видяха се и сцени страшни,

                          на мъка,  на беда,  на скръб,

                          но следи от Него нямаше до мойте,

                          явно Той ми бе обърнал гръб.

                          Попитах: "Господи, когато

                          най-много викал съм те аз,

                          не си протегнал Ти ръката,

                          оставил си ме сам тогаз.

                          Виж колко мъка изживял съм,

                          а Ти оставил си ме сам.

                          До моите следи Те няма.

                          А аз от Теб съм имал нужда там."

                         Протегна си към мен ръката,

                         погали ме с усмихнато лице

                         и рече: "Не, момче, във твойта мъка

                         Аз те носих на ръце."

                                                                          18.01.2012 г.

P.S. Стихотворението е вдъхновено от разказа "Следи от стъпки" на Маргарет Фишбак Пауърс