Следи
Сънувах странен сън нощес,
разхождах се по брега на океана,
а в пясъка до моите следи
вървяха други - бяхме двама.
До тука нищо интересно,
човек до мене - свят широк,
но в облаците виждах сцени
от досегашния живот.
И беше чудно, даже страшно,
кой беше този господин висок?
В миг онемях, стана ми ясно,
вървях до себе си със Бог.
Той само се усмихна и посочи
към облаците. Виждах аз
как майка ми ме гушка кат' отроче,
а Неговите стъпки пак до нас.
Видях, когато заобичах
и първата за мен жена,
е, тя тогава бе момиче -
за мене даже не разбра.
Безбройни сцени от живота
се сменяха пред моите очи,
но винаги ги забелязвах
до моите - тез Негови следи.
Но облаците притъмняха,
небето почна да трещи
и гларусите онемяха,
нагоре вдигнах аз очи.
Видяха се и сцени страшни,
на мъка, на беда, на скръб,
но следи от Него нямаше до мойте,
явно Той ми бе обърнал гръб.
Попитах: "Господи, когато
най-много викал съм те аз,
не си протегнал Ти ръката,
оставил си ме сам тогаз.
Виж колко мъка изживял съм,
а Ти оставил си ме сам.
До моите следи Те няма.
А аз от Теб съм имал нужда там."
Протегна си към мен ръката,
погали ме с усмихнато лице
и рече: "Не, момче, във твойта мъка
Аз те носих на ръце."
18.01.2012 г.
P.S. Стихотворението е вдъхновено от разказа "Следи от стъпки" на Маргарет Фишбак Пауърс
© Емил Стоянов All rights reserved.
