Слепецът
СЛЕПЕЦЪТ
Аз целунах иконата с божия образ
и заклех се докрая да вярвам.
Струеше вълшебство от белия облак,
на който стоеше твореца ваятел.
И чувах как верния ангел-хранител
над мене, невидим, из въздуха крачи.
Но малко по малко от вярата грабеха,
безликите твари, разпалващи здрача.
Макар да ги смятах дори за забавни,
си мислех за хълма, където стърчеше
студеният камък, под който отдавна
погребах мечтата в червената вечер.
Досещах се само, че в тази обител
на дремеща лудост слепецът ще влезе
и светещ във мрака напразно ще пита -
защо сме продали душите си лесно.
Ще гледам тогава - щастлив и стъписан -
как въздуха гали със търсещи пръсти.
Каквото пророкът е казал и писал -
ще бъде, макар и понякога късно...
Когато си тръгне, десница протегнал,
след него ще тича тълпата от зрящи.
Защото слепецът със вярата гледа,
а който я губи, с мечтите си плаща.
© Любен Стефанов All rights reserved.
