Завръщам се отново в град пустинен, 
с хора-сенки по улиците и глух тътен
вместо градски шум.
Град мъртъв е това,
от родния ми град не е останала следа.
Студени хора и улици сиви,
мъртъвци с побелели лица.

А преди приятели тук имах 
и шарен бе света.
Навред кипеше весел шум 
и смях и радост изпълваха деня.
А нощ по улиците скитах 
и всяко нещо бе красиво,
тайнствено и романтично.

Вървя към родния си дом 
и връхлитат ме спомени.
На всяка крачка тихо вятърът ми шепне,
припомня какво скъпо ми бе 
и какво аз мразех.

И стигам пак пред старата врата,
отключвам я със ключове ръждиви,
връхлита ме наново онзи свят,
който аз създадах и крепих –
свят нереален, но красив,
живях аз в него сякаш векове.

В кънтяща тишина потънал е домът ми,
прашасали са старите ми вещи.
Над леглото ми пада ефирна завеса –
паяци плетяли са я със години,
сякаш знаели са моята мечта –
завеса аз да спусна невидима 
и да се скрия от света.

Откривам стария си дневник,
пропит от сълзи и спомени горчиви,
прашасал е, а буквите са избелели,
ала все още спомените са си ярки,
не може миналото да се заличи.

Аз избягала бях от тази тукашна реалност 
и мислех “Променила съм се аз”,
но сега отново тук съм и осъзнавам, че
все същата съм си…

Избягах аз от своя ад 
и мечтите си аз сбъднах,
но пак завръщам се към миналото си 
и осъзнавам колко пусто е сега.