Сред мрака
СРЕД МРАКА
Чер мъхест мрак се трупа покрай мене.
Нощта гаси полека цветовете
и само горе в жълто и червено
лалето на луната бледа свети.
В гъстеещия мрак загръщам плътно
самото Време – да изчезне искам!
То не изчезва.
Само става мътно,
като река от тъмнина се плиска,
като вълна безплътна ни залива,
изгаря ни като гореща лава,
задавя ни с утайката горчива,
додето – най-накрая! – ни удави.
В халат от мрак Света край мен загръщам
– от злите времена да го опазя!
Но този свят, коварен и намръщен,
не иска помощ.
Може би ни мрази,
та ни изпраща яростни порои
и ни разтърсва с диви земетръси,
изгаря ни на лятото със зноя
и става все по-зъл и по-навъсен.
Тогава себе си обличам с мрака –
невидим да попия в тъмнината
и Времето напразно да ме чака,
Светът без мен да продължи нататък...
Гъстее мракът чер над пътя стръмен.
В прегръдките му искам да изчезна.
Но не изчезвам.
Само ставам тъмен.
Беззвездна нощ съм...
И безлунна бездна...
© Валентин Чернев All rights reserved.
