Среща
Среща
Стоя
в твойта пещера.
Сумрак
е, направо тъмно е.
Таз светлинка,
това ли си ти -
покажи
или аз
да вървя
сега от тук
при доктора,
приятеля
психиатър,
гледащ ябълки в хола.
Ти,
който отиде
толкова далече
и
аз,
извървял досега
всички пътища
до никъде.
Ти,
живял толкова
дълго
и творил светлина
и
аз -
може би
по средата
на живот,
достоен за
порнодрама.
Ти -
светлина,
която мръдна
усмихнато.
Говориш ми,
Иване,
български магеснико
и християнски светецо.
Ти,
безсребърнико
и многокнижнико
и
аз -
сребролюбецът
и невещият
в делата духовни.
Свети Иван
се смее.
Свети Иван Рилски
е
малката
светлина
срещу мен
в пещерата.
Смее се
и
ме
подканва
към дупката,
многолетно
чистила греховете.
Отдолу иде
/не
е
Илия/
а група японци,
апаратно щракащи.
След тях
двойка красива -
усмихнати деца
български.
И
тях
ли ще срещнеш, Иване,
и
на тях
ли ще продумаш?
Не те е страх
от светкавиците,
очароваш се
от мълчанието
на цъфналите
вишни
в полите на
планините
Хагуро и Ашигара.
Ще
ги
питаш ли, Иване,
за снежните
склонове на
вулкана Миоко?
Виж ги,
строши ли са си
краката
от ходене и дошли
при
теб,
тук, в
Рилската пустош.
Пак се усмихваш загадъчно.
На
влюбената двойка,
нали?
- Ебати катеренето,
ебати и дупката, значи! -
каза
момчето.
Ей,
Иване!
Къде отлетя?...
© Стоян Владов All rights reserved.
