Старата пейка
Старата пейка
Деня бе слънчев, мека ранна есен:
приветлива бе морската градина.
Личеше от шарения щрих нанесен -
природата твореше своята картина.
Гледах към морето, вълните бягаха
сякаш скачаха, ритмично и полека.
В небето бели гларуси се гонеха,
във водата плуваше слънчева пътека.
До мен свободна бе първата пейка
седнах, загледах се далеч в безкраят,
На съседната пък една млада двойка -
целуваха се, те за околните нехаят.
Тогава спомен ми нахлу в главата:
усетих на пейка съм, така позната.
Тук идвахме, шепнеше ми в тъмнината,
че си готов на всичко, че съм жената…
Звезда избираше, на мен я наричаше -
първото момиче за теб в онези дни.
Във вечна обич искрен ми се вричаше,
но думите забрави, с друга ме замени.
Дали и нея на пейката си водил?
Сигурно, за теб тя беше явно „бряг”.
И с колко още пак тук си бродил…
знаете го само ти и нощния мрак.
С тъжни мисли, в спомени потънала,
седях и гледах към синьото море…
До мен спря мъж и аз, изтръпнала,
усетих хлад, лицето спомнях си добре…
Самичък бе, до мен спокойно седна
и каза: ”Дано не преча… благодаря…",
но замълча в мига, който ме погледна
познатото зелено на очите ми съзря.
Изправих се аз бързо, исках да си тръгна:
не трябваше да виждаш очите ми, сълза…
Ръката ми ти хвана, помоли ме да седна,
говорихме ний дълго, почти до залеза.
Разбрахме - има чувства все още помежду ни,
но не старите, а други, като приятели добри,
а любовта останала бе част от спомените ни
отдавна всеки тръгнал по свой път да върви.
Защо така ни срещна в този ден съдбата,
на тази пейка, от спомените „натежала”?
Бяхме трима: един познат, една позната
и стара пейка - да пази тайни пожелала.
© Анета Саманлиева All rights reserved.
