Стихийно
Разплака се небето.
Заваля.
Не беше плакало
от пролетта.
Разсърди се, намръщи се
и притъмня.
(Ала не беше
толкоз тъмно всъщност.)
Беше ядосано някак.
И някой беше запратил
яростно вятъра,
който заблъска
по дървесата,
къщите
и нас – сивите мънички
същности.
Бичове- гръм
прорязваха
небесната пустош.
Някой решил бе
да ни изпрати мълнии
вместо слънце.
(А беше и сушаво дълго.)
Трябваха сълзи...
Трябваше живинка
за земята,
по която безмилостно тъпчем.
Но някой ни прати
дъжд и мълнии,
за да ни докаже,
колко нищожни сме.
И колко сме... мънички.
© Нели All rights reserved.
