Стояна и Никола
Засвири гъдулка, загугука.
Заруча гайда, кабалия.
Кавал меден зазвуча,
тъпан заби, момци сбра.
Та запяха момите, за напета мома,
за Стояна, мома засмяна.
В тъмни зори огън стъкмила,
бяла кокошка месната,
в гърне шарено сготвила.
Винце наляла в бъклица,
питка опекла и бързала.
У гора преди изгрев отишла
и викнала:
-Излез либе Никола,
с винце да те напоя,
с питка да те нагостя.
На пънче бяло поседнала,
чакала мома Стояна,
първо си либе Никола, и задрамяла...
Измежду клони зелени,
гледал я Никола, не смеел
да шавне, да не я буди.
Изгряло слънце алено,
докоснало с лъчите Стояна,
тя трепнала и се събудила.
Като видяла Никола,
заруменяла, глава свела
и тихичко му говорела:
-Ето ти либе Никола,
в бъклица дъбова вино,
питка от мене опечена,
и бяла кокошка сготвена.
-Напих се Стояно дорде те гледах,
нахраних се, с очи да те любувам.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
радвам се, че се е харесало и на теб!