Студът не стига
Цикламена луна ме вика,
а животът казва ми довиждане.
Стига ли? Студът не стига
за едното, вечното заспиване.
Март. Жени. Вихрушки...
и фрагмент от някаква космичност.
Зимата ме със целувки
и по здраво праща, и по живо...
Към онази пролет недодялана,
дето прекалила е с парфюма.
А нощта мастилено-окаяна
ме изтърква от живота с гума.
Падам на трохи и чакам
птичка да ме клъвне. Лешояд.
Кръв. Разкъсаната вяра
превръща се в съсирек, в ад.
Март. Жени и празници...
Луна, недей ме вика.
Не е живот. Неблагодарница.
Студ? Студът не стига.
© Катя All rights reserved.
много е яко. много!!! Ще търся още да чета от твоите работи! 
