Сън на паважа
Нощта се свлича. Сън сме на паважа.
Ний крачим неуверено напред.
– Очите ти са тъжни. – отбелязваш.
– И толкоз невъзможни, като теб. -
отвръщам аз.
Тунели ме заливат.
Пред нас колѝ. Припукват. Тишина.
Упорстваш ти:
– Приличаме на дивеч,
а фарове от упор стрелят в нас.
Не казвай - мисля си. Недей, не казвай.
Дори с най-парещия шепот, не.
Защото думите ти в мен се врязват
и дълго екнат в тези две ръце.
Защото те ми трябват. Как ми трябват!
Зад тях на тъмно стене любовта.
Онази там, с трошиците от хляба,
с ръцете си я крия от света.
Притискам с тях бедняшкото имане.
Любов, ти, как живееш в ров дълбок?
Тя ни да каже: Дяволът ме храни.
И ни да отрече, че бил е Бог.
Вървим. Но някак най-особено гори,
когато дъжд внезапен завали.
– Боли особено...
– Познаваш го. Арт - Рит. -
гласа ти пада весело ронлив.
– Арт.. Кой? - запитвам.
Свиваш раменете.
– Виж, камъчета литват в пропастта.
Но в сетния им взор светът е цветен
и пак неволно търсят радостта.
Така неволно топлите ни длани
се срещат, заприличват на деца.
Не думите ти любя своенравни,
мълчанията, любя аз сега.
Останали да пишат по стъклата.
Ти, чуваш ли, любими, как дъждът,
без текст говори, няма ги словата,
и сякаш тези капки ни държат.
Прегръдка, безтегловност. И се раждам.
Но вместо в бездни, лягам в две очи.
В тях... спомням си, че сън сме на паважа,
а фаровете шарят ни с бои.
© Силвия Илиева All rights reserved.
