Пътеките ни срещат.
Твоята води към мен,
моята води към теб - реки пълзящи
по разтворената длан
на пееща девойка
приседнала край кладенеца тих.

По рибешки те чувам в тишината
чрез звуците родени
огледално
на нотната тетрадка като знак,
от своя първообраз
невидян.

От ненаписаните думи
по гърба

припукват прешлените
стари

на дните неуютни,
понесли смисъла на вековете...
Мостовете се срутват
и чезнат фарове, контури брегови.
Изчезват кръстопъти кръстни.
Изгарят карти,
няма ориентир
и сякаш всичко е огромна,
пустинна и жестока шир,
в която най-подир ще се открием...

Пътеките творят ни, като звук
отронен крехко
от струните словесни
в неръкотворното начало.
Мелодиите са преливащи вълни
прибувани от длан.
Омесената морска пяна
покрива бавно пясъчните дюни,
а хоризонта
пред очите ни се разширява.

Трапезата застлана с водорасли
е пълна с морски дарове
за нас.
Свещичката предпразнично
потрепва,
а вечерта е перла.
Сърцето ражда утрото
в склопените очи на морски фар
угаснал ненадейно.

Пътеката е светлата бразда –
следа на лодката
преминала след улов,
а сътвореното от мисълта
е корпуса пътуващ
през времето на тихото очакване...

И всяка дума е записан орнамент
и изразява,
без да може да ни изрази
по гребена на вятъра несъществуващ
подобно късаща се тетива
в онази кратка част
на мигновение
в което въздуха се освежава.
Така се диша леко през усмивка ...