Тази песен е лудница
Натежали игли по загубени улици,
онемели жени без ръце, без деца...
Тази песен започва като някаква лудница,
във която умирам да живея сама.
Изтрезнели писма от разглезени спомени,
неизменни мъже, прелъстили смъртта...
Ако някога имам цветя върху гроба си,
ще изсмуча дъждовния червей в пръстта.
Топли клечки кибрит по барутени пътища,
изхабени запалки до пушачки от лед...
Ако някога мога да остана все същата,
ще се гръмна от обич към теб.
Тази песен започва като някаква лудница.
И не искам да свършва. Аз живея така.
Ако някога тичам по изгубена улица,
предпочитам да мразя и да нямам крака...
© Йоанна Маринова All rights reserved.
