Тя
Тя има цветна, пролетна коса,
ухаеща на теменужна лудост.
В очите ѝ са всички небеса.
И седмото. Погледнеш ли я – чудо!
Ти може да я зърнеш в някой стих,
в класическо платно, в една соната
и в тънкостена, който не напих,
в мистичното око на необята...
Отглеждам я, обгрижвам я, а тя –
по-опърничава от ветровете,
расте. И все ме учи да летя,
да се събуждам в чашката на цвете,
край ручеи небесни да замръквам
във роба от звезди и нишки лунни,
да си градя невидимата църква,
в камбаната ѝ да люлея думи.
Научи ме езици да говоря –
човешкия, на птиците, на бриза,
да мога рана с нежност да затворя,
да мога да съшивам чудни ризи –
копривени. И в песента на лебед,
когато Тя самата се разлива,
бих искала да ни научи с тебе
на Вечност. Боже, нека да е жива!
© Алина Стоянова All rights reserved.
