Ухае на разплакани куплети
Денят ми рухна сякаш изведнъж.
Най-хубавото слънце си отиде.
Изля небето тъжния си дъжд.
Душата се затвори като в мида.
От силен мъж, превърнах се в дете.
Сълзите ми целуваха лицето,
а спомените - пъстри цветове,
се впиваха кинжално във сърцето.
Надгарчаха ми жълтите звезди.
Луната беше тъжна и самотна,
а аз стоях с подпухнали очи
като отвързана в морето лодка.
Но как да нарисувам тишина,
щом птици пеят в голите дървета,
а с мисълта, където да се спра,
ухае на разплакани куплети?
Отново ме приспива самотата.
В гърдите имам мъртва буца лед.
Животът ми е още по средата.
Далеч сега е бащиният плет...
© Валентин Йорданов All rights reserved.
