Nov 17, 2014, 6:25 PM

Усещане

  Poetry
526 0 0

Стоя с наведена глава и мисля за това, кога изгубих любовта?

А мога ли да се спася от тази празна самота и на каква цена?

Какво готов съм да продам и няма ли да ме е срам?

Мислите са оковите на човечността и трудно се живее със вина,

че заради страха, можеш да запратиш душата си във вечна тъмнина!

Но стига вече с таз печал, чийто плод във мене и узрял.

Светът е пълен със тъга и никой не би оцелял, ако се беше той предал!

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Павлин All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Стаи за... отдих 🇧🇬

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....