Седя си аз, а капките капят,
дори по-уморени от преди.
Поглеждам към ъгъла - и помен от теб няма,
ето... още една капка по бузата ми се стопи.

И на дъжда му омръзна да вали,
и на чадъра стана му студено.
И минувачите ледено ме гледат с очи,
а ти не идваш - 5 минава,
улицата става по-пуста от преди.

Вече мрак пада, а аз седя подгизнала навън.
Поглеждам часовника си с нежелание.
А може би чакам не теб, а деня... Поредния
да се стопи в мълчание.

Добре! Казах ти 4!
Отговори, че ще дойдеш навреме.
Но пак закъсняваш и отново те чакам
или може би вечно аз подранявам!?

А капките ритмично удрят отмалялата ламарина.
И камбанен звън дочувам отдалеко.
И ламарината вече не е ламарина -
- бели снежинки се сипят от небето...
***
Става 8. Време е за Новините.
Механичко включваш апарата.
Настаняваш се удобно с чай в ръка и бисквити,
зяпаш празно като сляп в мъглата.

Отново няма нищо интересно,
освен смъртта на някакво момиче.
Чакало под дъжда цял ден, докато не
почнало дрехите си да съблича.

"Луда работа" - разправят някои очевидци.
Навярно недобре било това момиче.
До последния си дъх на асфалта лежало,
вперило очи безжизнени, кат на добиче.

А толкова младо и толкоз красиво.
Каква смърт тъй абсурдна,
с очи тъй студени, вперени диво,
в края на дългата улица,
притихнала, мудна...