Вчерашна усмивка
Виждаш ме и казваш, че съм тъжен.
Че слънце в мен не иска да изгрява.
Една усмивка теб не може да излъже,
че аз не страдам, аз не страдам.
Очите като призрак ще потънат
в сенки страшни, тъмни и лилави,
ръцете сила, знай, не ще пожънат -
те нямат стимул вече да отплават
там, където само щастие живее,
там, където моят блян царува.
И няма я оная чудна фея,
с която преди време се сбогувах.
Която преди време аз прокудих,
защото мислех - радостта е вечна.
Сега, стоейки сам във гневност луда,
аз не виждам надалече, надалече;
аз не виждам чудни хоризонти,
нито кораби с платната си ми махат.
Само някакви си птички клети, скромни
из небето пърхат плахо, плахо...
И счупена е старата ми стомна!
А в нея аз мечтите си наливах,
в нея аз желания изконни
заключвах и запазвах. И примирах,
ти, жена, таз стомна да поемеш -
да олекнат за минутка мойте длани.
Че в трудност и минутката е време -
ръцете ми до кърви са издрани...
За минутка... само моя и свободна -
ден и нощ не спирах да копнея -
но оставаха мечтиците безплодни
и пак оставян бях самотен да жалея -
за слънцето, зелените дървета,
за цветята, вятъра, игрите луди.
Жалеех аз за времето, в което
сам на светло гонех пеперуди,
а те отлитаха и идваха отново
да играят с мене, само с мене...
Но годините ме сблъскаха сурово
с едно различно и опасно измерение -
където получавах смисли нови
и забравях аз за чудното си детство.
Туй ново измерение любов бе
и за него, знай, не ми се пеят песни -
че не мога да избягам вече месеци
от спомени, от спомени, от спомени...
Не мога да избягам... като вещици
се връщат в мен сълзите ми отронени.
... Каквото и да сторя, зная, грешен съм.
А ти ме виждаш и ми казваш, че съм тъжен!
Не, не мога аз с усмивка вчерашна
да те върна пак до мен. И сякаш длъжен съм -
щастлив да съм, сред радост да живея
и само свежи чувства в мене да питая.
Но кажи ми, мила, как да се засмея,
щом сърцето в мен не спира да ридае?...
Че слънце в мен не иска да изгрява.
Една усмивка теб не може да излъже,
че аз не страдам, аз не страдам.
Очите като призрак ще потънат
в сенки страшни, тъмни и лилави,
ръцете сила, знай, не ще пожънат -
те нямат стимул вече да отплават
там, където само щастие живее,
там, където моят блян царува.
И няма я оная чудна фея,
с която преди време се сбогувах.
Която преди време аз прокудих,
защото мислех - радостта е вечна.
Сега, стоейки сам във гневност луда,
аз не виждам надалече, надалече;
аз не виждам чудни хоризонти,
нито кораби с платната си ми махат.
Само някакви си птички клети, скромни
из небето пърхат плахо, плахо...
И счупена е старата ми стомна!
А в нея аз мечтите си наливах,
в нея аз желания изконни
заключвах и запазвах. И примирах,
ти, жена, таз стомна да поемеш -
да олекнат за минутка мойте длани.
Че в трудност и минутката е време -
ръцете ми до кърви са издрани...
За минутка... само моя и свободна -
ден и нощ не спирах да копнея -
но оставаха мечтиците безплодни
и пак оставян бях самотен да жалея -
за слънцето, зелените дървета,
за цветята, вятъра, игрите луди.
Жалеех аз за времето, в което
сам на светло гонех пеперуди,
а те отлитаха и идваха отново
да играят с мене, само с мене...
Но годините ме сблъскаха сурово
с едно различно и опасно измерение -
където получавах смисли нови
и забравях аз за чудното си детство.
Туй ново измерение любов бе
и за него, знай, не ми се пеят песни -
че не мога да избягам вече месеци
от спомени, от спомени, от спомени...
Не мога да избягам... като вещици
се връщат в мен сълзите ми отронени.
... Каквото и да сторя, зная, грешен съм.
А ти ме виждаш и ми казваш, че съм тъжен!
Не, не мога аз с усмивка вчерашна
да те върна пак до мен. И сякаш длъжен съм -
щастлив да съм, сред радост да живея
и само свежи чувства в мене да питая.
Но кажи ми, мила, как да се засмея,
щом сърцето в мен не спира да ридае?...
© Валери Шуманов All rights reserved.
Израстваш все повече!
