Вечност
Очите ми
бездънни кладенци
попили влагата
на оставащите истини,
сухи са-като пустиня.
Изплаках болката,
лястовици
свиха си гнездо
от калните ми стъпки.
По камъни
препъна се пътеката
и сви надвесена
над гаснещия залез.
Броя звезди
в надбягване с времето
Приспивам
малките "овчици"
затворени в кошара,
а една все не ми достига.
В пороя
на есенния листопад
остарявам всяка пролет
и се събуждам
пред зимата готова
за вечните пространства
заледени под нозете ми.
Откъснат леден блок
във вечността на океана,
не потъвам, разтварям се
за да остана.
© Надя Вълканова All rights reserved.
Остани!
