Вик за обич
Заблудих се.
А исках към себе си
да се върна.
Не знаех коя съм.
Не познавах очите, сърцето си!
Не към мен, а от себе си бягах.
Днес съм седнала.
Тихо.
До себе си.
И се питам - Дали не е късно
да изпия на екс от сърцето си
най-червената кръв, дето блъска!
И отчаяно моли за въздух -
за живителен миг кислород!
Да открие едничка пролука,
да разлее цвета си в ЖИВОТ!
Няма отговор.
Гледам.
До себе си.
И не виждам там никой. Нима
съм загубила вече сърцето си?
И очите. Живота. Кръвта?
Може би съм се върнала в себе си
във мига, в който спрях да се питам!
И дали ще усетя сърцето си
и кръвта как в очите пулсира?
Има смисъл.
В това да приемем,
че не всеки въпрос иска отговор.
Че ЖИВОТЪТ е всъщност УСЕЩАНЕ,
най-кристален копнеж,
вик за ОБИЧ!
© Катя All rights reserved.
