Втори Икар
Здравей. И тази нощ те викам.
Странно е. Прощавай ме. Съди.
Недей ме слуша - аз съм никой.
(Колко скромни са човешките съдби.)
Днеска се замислих и потънах
във спомен за история една.
Нощта ми, знам, ще е безсънна,
дорде не я със тебе споделя.
... Велики Крит на царя Минос,
паметта ми вечно обитава -
със пировете пищни с вино
и с лабиринт един - за Минотавър.
Дедал със майсторските пръсти
чудно здание изваял.
Измислил сам, той, геният, изкусно,
страшна сграда водеща в безкрая.
Но за негова злощастна участ,
вътре сам попаднал : "Не роптая!"
Ала дори със план добре научен
се изгубвал из стените от омая.
Но Дедал не бил съвсем самотен
в тази толкова зловеща стая.
Синът му - като малко коте -
из ъглите й тихо се спотайвал.
И тъй сред безизходицата двама,
пилели дни и нощи. Знак потаен,
чакали безспирно - със измама
някой да помогне - те не знаят.
... Слушай! Из далеко иде кораб.
Със чудовище във него кръвожадно.
Съсичащо дърва, животни, хора
със тежката си много остра брадва.
"Боже мой! Това е Минотавър!"
Дедал казал и вдигнал си ръцете.
Криле от пух и вакса той тогава
изваял той във помощ на детето.
"Лети високо! Рей се в небесата!
Но със слънцето недей да бъдеш близък!
Лети разумно - бягай от водата -
полетът ти там ще е на ниско..."
И издигнал се могъщ над лабиринта
първият летец в небитието.
Звездните простори да измине -
криле разперил силни във небето.
"Как е хубаво сред облаците меки..."
Опиянявало се размечтано то, детето.
Понесло се то толкоз надалеко,
че забравило бащата и съвета.
И не след дълго слънцето смутено
наказало момчето толкоз дръзко -
крилете му от пух били стопени,
душата му в едничък миг измръзнала.
Запърхали безпомощни ръцете му
в израз на върховното безсилие.
Мечтите му на смърт били обречени,
кръвта му спряла да тече във жилите.
И паднало безпомощното тяло
в морето синьо, там, до бреговете -
от удара по чудо не умряло,
но никой го не дръпнал за нозете.
Крещял за помощ младият... Икар!
Но никой се не трогнал за детето.
Някак си със гъстата си пяна
прибрало го във себе си морето...
... А в таз история, че аз Икар съм,
едва ли можеш ти да отречеш.
Но крилете от пера и вакса
изпратиха ме в бурното море.
Някой мене бе затворил
в зъл и страшен лабиринт.
Но възнесе ме в небесните простори
един добър и мъдър херувим.
Веднъж усетил облаците, тебе,
се почувствах аз свободен и красив.
Но не вслушах се във бащиното кредо,
че няма кой в беда да ме спаси.
И паднах аз, удавих се от мъка,
а колко много исках да летя!
Как отрови мене таз разлъка,
как ограби клетата съдба!
Разделих се аз със синьото небе,
ти беше в него - виждах го тъй ясно.
Дедал пък беше моето сърце
спряло минотавъра ужасен...
Ах... погуби ме таз моя свобода
и невинната наивност - на детето.
Аз умрях - забравен от света,
Странно е. Прощавай ме. Съди.
Недей ме слуша - аз съм никой.
(Колко скромни са човешките съдби.)
Днеска се замислих и потънах
във спомен за история една.
Нощта ми, знам, ще е безсънна,
дорде не я със тебе споделя.
... Велики Крит на царя Минос,
паметта ми вечно обитава -
със пировете пищни с вино
и с лабиринт един - за Минотавър.
Дедал със майсторските пръсти
чудно здание изваял.
Измислил сам, той, геният, изкусно,
страшна сграда водеща в безкрая.
Но за негова злощастна участ,
вътре сам попаднал : "Не роптая!"
Ала дори със план добре научен
се изгубвал из стените от омая.
Но Дедал не бил съвсем самотен
в тази толкова зловеща стая.
Синът му - като малко коте -
из ъглите й тихо се спотайвал.
И тъй сред безизходицата двама,
пилели дни и нощи. Знак потаен,
чакали безспирно - със измама
някой да помогне - те не знаят.
... Слушай! Из далеко иде кораб.
Със чудовище във него кръвожадно.
Съсичащо дърва, животни, хора
със тежката си много остра брадва.
"Боже мой! Това е Минотавър!"
Дедал казал и вдигнал си ръцете.
Криле от пух и вакса той тогава
изваял той във помощ на детето.
"Лети високо! Рей се в небесата!
Но със слънцето недей да бъдеш близък!
Лети разумно - бягай от водата -
полетът ти там ще е на ниско..."
И издигнал се могъщ над лабиринта
първият летец в небитието.
Звездните простори да измине -
криле разперил силни във небето.
"Как е хубаво сред облаците меки..."
Опиянявало се размечтано то, детето.
Понесло се то толкоз надалеко,
че забравило бащата и съвета.
И не след дълго слънцето смутено
наказало момчето толкоз дръзко -
крилете му от пух били стопени,
душата му в едничък миг измръзнала.
Запърхали безпомощни ръцете му
в израз на върховното безсилие.
Мечтите му на смърт били обречени,
кръвта му спряла да тече във жилите.
И паднало безпомощното тяло
в морето синьо, там, до бреговете -
от удара по чудо не умряло,
но никой го не дръпнал за нозете.
Крещял за помощ младият... Икар!
Но никой се не трогнал за детето.
Някак си със гъстата си пяна
прибрало го във себе си морето...
... А в таз история, че аз Икар съм,
едва ли можеш ти да отречеш.
Но крилете от пера и вакса
изпратиха ме в бурното море.
Някой мене бе затворил
в зъл и страшен лабиринт.
Но възнесе ме в небесните простори
един добър и мъдър херувим.
Веднъж усетил облаците, тебе,
се почувствах аз свободен и красив.
Но не вслушах се във бащиното кредо,
че няма кой в беда да ме спаси.
И паднах аз, удавих се от мъка,
а колко много исках да летя!
Как отрови мене таз разлъка,
как ограби клетата съдба!
Разделих се аз със синьото небе,
ти беше в него - виждах го тъй ясно.
Дедал пък беше моето сърце
спряло минотавъра ужасен...
Ах... погуби ме таз моя свобода
и невинната наивност - на детето.
Аз умрях - забравен от света,
но не във лабиринта, а в морето...
© Валери Шуманов All rights reserved.
