Въздишката
Въздишката, обходила съня ми,
на устните ми кацна и се счупи.
Докосната от образи и спомени,
със ехото се сля и се стопи.
И утрото бе онемяло от очакване,
не заблестя в зениците поройни.
В гърдите блъсна се в болеене,
във гънките на скритите сълзи.
А птиците на някъде отлитнаха
със плясъка от миналите дни,
със себе си въздишката отнесоха,
в съня ми пак я връщат във зори.
Тя свива ме за гърлото понякога,
понякога в очите ми плете мъгли.
Въздиша в мен, а аз със нея галя
недосънуваните в утрото мечти...
на устните ми кацна и се счупи.
Докосната от образи и спомени,
със ехото се сля и се стопи.
И утрото бе онемяло от очакване,
не заблестя в зениците поройни.
В гърдите блъсна се в болеене,
във гънките на скритите сълзи.
А птиците на някъде отлитнаха
със плясъка от миналите дни,
със себе си въздишката отнесоха,
в съня ми пак я връщат във зори.
Тя свива ме за гърлото понякога,
понякога в очите ми плете мъгли.
Въздиша в мен, а аз със нея галя
недосънуваните в утрото мечти...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
