За мен и теб...
Ще мога ли след всичките порои,
потекли в мене, да измия времето?
Ще мога ли да свърна от настоящето
в аорта, неподвластна на сърцето?
Къде съм аз? Защо след всички бури
не мога да намеря днес посоката?
Защо не мога с хулни, пошли думи,
да очертая кръговрата на умората?
Нима е страх или предреченост пътеката,
която ме зове отвъд в далечното?
В която губя се извън представата,
че всичко времено е, и е тленно...
Една ръка, едно сърце и обич,
която да запълни океан,
така са ми потребни под небето,
че мога цяла себе си да им отдам.
Тогава мога всичките посоки
в една да събера от обич,
и цялата да се превърна в нежност,
с която да оключа светъл храм.
Под всичките въпроси от задъханост
свещица ще запаля и за мен.
Душата ми ще кротне от обичност,
а тялото олтар ще е за теб.
Пред мен ще коленичиш и ще молиш
за ласки, за любов, и за живот.
И, може би, за миг ще ме обичаш.
А аз ще бъда само сянка в твоя ден.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
