За нов свят

ЗА НОВ СВЯТ

За глобализация и Космос мечтаят едни,
но други обсебват територии древни...
Трети - за пари играят с човешки съдби,
а мнозинството са смазани и непотребни.

Бяхме научени най-големите от върха
да мислят за нас, във всичко да сме равни,
да не разбираме, че това е изпитан диктат,
до хляба клекнали, да сме пълноправни...

Душите ни, в клетка, си мислеха, че света
най-мирен и красив е зад железните завеси.
Така възпитавахме и своите мили деца.
Вярваха, но, объркани, усещаха и прогреса.

Покатериха стените и от там хоризонта
им изглеждаше по-светъл, по-примамлив,
запитаха се, дали между световете фронта
е направил някого по-нахранен, по-щастлив,

дали да се кланяш, е някаква добродетел,
да се съгласяваш с всичко, не е ли лицемерие,
да си по-умен, е правото ти, от равенството отнето,
наистина ли другарството може да е доверие,

да не вярваш в Бог, за кого е безкрайно удобно,
дали вярата в Партията е наистина смисъла,
да я величаем наум и в писано, поръчано слово,
навсякъде „В името на народа“ да се подписваме...

Докато ние си задавахме въпроси без отговор,
тези отгоре, отдавна света около нас опознали,
като по някакъв неразбираем за никого сговор,
натиснаха на промяната летящите педали.

Те се „променяха“, а ние тълпящи се по площадите,
крещяхме „Времето е наше!“ сляпо, не разбрали,
че от тук нататък започват планирани измамите,
че ще ни покрият с бизнес духовни фекалии...

Те Богу се молеха, палеха свещи, блудно вярващи,
замазваха ни очите с пресети, невинни признания,
други късаха, криеха досиета, душите им палещи,
за да има и утре кого да държат в подчинения...

След толкова време бяхме отвързани, свободни,
но не знаехме какво да правим с тази свобода,
поникнаха страстите чужди и забравени родни,
станахме разномислеща, подивяла тълпа.

Веднага едни към чужбина далечна полетяха,
от преса и телевизионния екран благословени.
Другите на опашки за хляб, продукти се редяха
със стотинки от хилядарки на лев променени.

Оголели, огладнели, не питахме защо е така,
поглед обръщахме към миналото ни време,
невъзможно за връщане и потече като река
потокът от хора, тръгнали към чуждо безвремие.

Останалите се мъчат да изправят родината си,
но всеки свой път към трудната цел е избрал.
Благородните чувства са отдавна подминати.
Вместо да вървим заедно, си хвърляме кал...

И как ще е друго, когато възмутени виждаме,
че тези отгоре ни ошушкаха до кокал гол.
Отново като дрипави, слепи плебеи се движиме
в спретнатия ни от патрициите омагьосан гьол.

Но зная, че светът многократно е попадал
във времена, които без бъдеще изглеждали,
огън го е горила, кръв се е леела, страдал,
но в бъдно по-светло децата му проглеждали.

И ние ще изминем своите четиридесет години
през пустинята, гонени от бесове по петите,
през хаоса задружно, с любов ще преминем,
но внуците ни в нов свят ще си отворят очите...

01 12 2018