Красива песен прозвуча в нощта,
гласчето нежно тихо отзвучава.
Подир това отрони се сълза,
по кожата се спусна, мътна стана.

Засвири вятъра във сухите листа,
пригласяйки на тази песен жална.
Запръска дъжд и сухата земя
пое го жадно, както и сълзата.

И облак сив, луната кръгла зряла,
покри със тъмния си и печален зной,
а тя от този плесен погрозняла
залезе и угасна във покой.

По шията се плъзна пояс бял
и стегна здраво ленентата кожа -
присвити устни, парещи очи
и много, много болка във сърцето.

И после плясък, тропот, празен стон!
Разцепи вик със болка тъмнината!
Повя ветрец. Изплашеният кон
присви се плахо сякаш е виновен.

Дали сега природата разбра?
Усети ли тя ехото в сърцето,
на сетните му трепети? Само
избра за срещне тук смъртта в полето.

Задуха вятър сякаш подивял
и черен смог в небето се разнесе.
Огромни ледни парещи зърна
обсипаха душите и полето.

И като виждам в този образ блед,
съдбата на душите на цяло поколение,
към хората, към сивата земя
покланям се за сбогом... и към тебе!